Отвлечена… по пътищата вечни на България. Така озаглавих в социалните мрежи албума със снимки от импровизирания ни воаяж до Стражица, Ивановските скални църкви, Басарбовския манастир и крепостта Червен. И не, че някой ме е отвличал или ме е принуждавал против волята ми да участвам в това шеметно приключение… Точно обратното – напълно доброволно, окрилена от нетърпение и ентусиазъм, потеглих на стоп в онази мързелива съботна утрин за планинския оазис, където вече ме очакваше моята компания.
Инициативата за това пътуване в разгара на юли се роди спонтанно – вдъхновена от екскурзоводската практика на най-добрия ми приятел Стефан. А аз не можех да си представя по-страхотна идея! По традиция животът ми бе водовъртеж от емоции, драматични обрати и непредвидени ситуации. И работа, работа, работа! Повече от всичко се нуждаех от едно такова бягство от реалността. Но понякога колкото и да се опитваш да избягаш от реалността, реалността всячески отказва да избяга от теб.
Беше от онези дни, в които след много джин и философски размишления, алармата звъни, а ти се мръщиш на слънцето, задето изобщо е изгряло. И все пак трябваше да се вдигам рано за сутрешния плаж с новата ми проектолюбов Иван. След около два часа тръгнах за Стражица, където планирах да се откъсна от моята бургаска приказка и най-вече от футбола, който бе обсебил живота ми. Там вече ме очакваха Стефчо, Мишо, Пуфа и нейният приятел Веско.
Мястото изглеждаше като извадено от приказка. Ваканционен комплекс Оазис се намира в местността „Сухото дере“ недалеч от град Стражица. Простира се на 50 декара площ, обградена от всички страни с планина и смесена гориста местност. Резерватът е дом зайчета, сърнички, горски животни и застрашени от изчезване видове птици.
Комплексът разполага с 7 къщички, сгушени около стената на язовир „Оазис“. Всяка от тях разполага с по две спални, санитарен възел, дневна веранда с изглед към язовира. На наше разположение бяха кабелна телевизия, хладилник, готварска печка, кухненско оборудване и голямо барбекю, от което се възползвахме при приготвянето на вкусната вечеря. Мен обаче още ме мъчеше махмурлукът и през целия ден не можех да погледна друго, освен айран.
И все пак цялата тази идилия – чистият планински въздух, живописната красота и уютът, споделен с най-добрите ми приятели… нима имаше по-добър начин да си прочистя харддиска и да презаредя батериите? В началото всичко вървеше по план – изключих си телефона, а моите хора ми забраняваха достъпа до интернет и споменаването на думата „мач“. Отидохме на ободряваща разходка сред природата и там, сред галещите лъчи на залязващото слънце, за пръв път от много време, бях в мир със себе си. Не търсех нищо, не очаквах нищо, просто се наслаждавах на момента.
Разбира се, идилията не продължи дълго. От Веско разбрах, че новакът в А група Любимец здраво мачка шампиона Лудогорец и вече води в резултата. Което беше нищо в сравнение с драмата, която се очакваше на следващия ден – титаничният сблъсък между Ботев и Левски… в Пловдив. Дали защото в този мач виждах шанса да направя „интервюто на живота си“ или просто исках да си припомня славните футболни емоции, заради които някога прекосявах цялата страна на стоп, но в този миг ме осени най-тъпата идея евър! Да зарежа приятелите си, да пропусна цялата страхотна програма, изготвена от Стефчо и да хукна да гоня вятъра. Въпреки прекрасния завършек на вечерта, гарниран с вкусна храна, някоя-друга чашка за настроение и дежурния ми репертоар, включващ ранното творчество на Лили Иванова, безумната идея се бе загнездила като кърлеж в съзнанието ми. И на следващия ден съобщих на компанията, че заминавам за Пловдив. Поне така смятах да направя, но Слава Богу, Стефчо беше на друго мнение. Плановете му включваха куп забележителности, сред които Русенски Лом, крепостта Червен, Ивановските скални манастири и Басарбовския манастир… и нямаше никакво намерение да ме пусне да си ходя, преди да сме ги разгледали всичките.
Точно тук идва частта с отвличането. То не бяха молби, то не бяха преговори… Бях готова да скоча от колата в движение, но Стефан не се трогна. Единственото, което успях да постигна, беше да изнервя всички с патетичните си излияния как този мач ще реши цялата интрига в А група и как първият съдийски сигнал няма да бъде даден, ако аз не присъствам в публиката. Признавам си, ако някой ден направя класация с най-тъпите решения в живота си, това безапелационно ще влезе в тройката.
И все пак с пословичния си инат на рогат добитък, Стефчо не ме остави да пропусна цялата тази красота. Първата спирка по нашия маршрут бе природен парк Русенски лом. Той е разположен в долината на река Русенски Лом и нейните притоци, на около 20 км южно от град Русе. Районът е част от Дунавската равнина и е известен с имената Поломието и Ломовете. Той е запазил непокътната съкровищница на природно и културно богатство. Паркът обхваща живописни каньони, скални манастири и богато биоразнообразие.
Там, в близост до село Басарбово се намира един от малкото действащи скални манастири в България – Басарбовският манастир „Св. Димитър Басарбовски“. Той е създаден по времето на Второто българско царство и впечатлява с издълбаните в скалите килии, параклис и красиви гледки към околността.
Според Паисиевата история приживе светецът няма духовен сан, живеел оскъдно и се прехранва от малко лозе и няколко овце. След смъртта си той се явил на една девойка, страдаща от зъл дух, обещавайки ѝ изцерение, ако мощите му бъдат извадени от реката. Откриването на светите останки се превърнало в тържество за Басарбово и прославило селото сред околните християни. За него разбрал и влашкият владетел, който пожелал да пренесе светинята в своите земи. След като мощите тържествено били поети, по Божий промисъл била разкрита волята на светеца. Той отказвал да напусне родните предели. Влашкият владетел се покорил на Божията воля и на посоченото място, насред село Басарбово, издигнал храм, в който мощите се прославили с много чудеса.
В Поломието, на около 4 км от село Иваново се намират и Ивановските скални църкви – част от световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Комплексът включва множество скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите на живописния каньон на река Русенски Лом. Сред тях са: Затрупаната църква „Свети Архангел Михаил“, основният манастирски храм „Св. Богородица“, съхранил едни от най-ценните стенописи, комплексите „Господев дол“, „Кръщелнята“ и др.
Туристическата ни обиколка (а и моето търпение) приключиха с крепостта Червен, намираща се на около 30 километра южно от Русе. Градът е наследник на византийска крепост, включваща вътрешен град – цитадела върху високо скално плато и външен град, разположен в подножието.
При археологически проучвания в района са разкрити замък, крепостни стени, 13 църкви, няколко монетни съкровища, два подземни водоснабдителни прохода и други значими находки. Любопитен факт е, че крепостната кула на средновековния Червен е използвана като образ в последната серия от 5-ти сезон на сериала „Игра на тронове“.
Уви, дори цялата тази красота не бе в състояние да ме смири и да избие глупавата идея от главата ми. В края на опознавателната ни обиколка Стефчо все пак склони да ме пусне и ме остави край Русе – мръсна, раздърпана и на ръба на отчаянието. Оттам на стоп ме качи мъж с вид на мутряга, който през повечето време не свали под 200 км в час. При други обстоятелства бих се притеснила, но точно в онзи ден това бе единствената ми надежда да стигна навреме. Малко след 18:00 часа човекът ме остави на Ботевградско шосе в София. Мачът между Левски и Ботев Пловдив вече бе започнал, а надеждите да стигна преди края му бяха илюзорни. Вече сериозно обмислях възможността да зарежа всичко и да тръгна към Ловеч, където по същото време гостуваше бургаският Нефтохимик. Бях напът да се примиря с тази утешителна награда, когато късметът все пак ми се усмихна. Качи ме мило семейство от Пловдив, което се трогна от историята ми и ме закара чак до стадиона. Точно навреме, за да догледам последните минути от срещата.
Заслужаваше ли си цялата тази надпревара с времето? Струваше ли си да зарежа приятелите си и да се тръшкам, все едно е настъпил краят на света? Категорично не! Ако можех да върна времето назад, вероятно щях да зашлевя звучен шамар на тогавашното си аз и да го накарам да спре за миг и да се осъзнае. За добро или зло обаче, мъдростта не идва даром. За да достигнеш до нея, е нужно стотици пъти да си строшиш главата. И ако имаш късмет, ти остават шеметни истории, които да разказваш в блога си.
