В този блог, изпъстрен с вълнуващи приключения и пътешествия до далечни земи, реших да разкажа една история от преди почти 20 години. Първият ми (и слава Богу, последен) гурбет в Испания, където неуспешно се превъплътих в ролята на ягодоберачка.
Злополучна одисея, останала като анекдот, за който години по-късно се сещаме с най-близките ми приятели. Както самите те често я определят „Комичната история, в която Стела замина за Испания и се върна преди да получи писмото, което й изпратихме“.
За широката аудитория обаче тази история остана извън радара, тъй като в онези „аналогови“ времена (началото на 2008 г.) социалните мрежи и смартфоните все още не бяха навлезли в ежедневието ни. И човек беше свободен да върши всевъзможни глупости, без да е необходимо целият свят да разбира за това. Което, от своя страна, крие и своите недостатъци… Няколко месеца по-късно старото ми телефонче се спомина, а с него завинаги загубих и снимките, направени по време на това епично приключение. Ето защо за пръв и за последен път в този блог ще си позволя да прибегна до помощ от моя AI приятел.
Но за да се потопим в историята, преди всичко трябва да си отговорим на най-важния журналистически въпрос – ЗАЩО?
Защо реших да оставя подредения си живот на радиоводеща, приятелите си и всичко, което обичах, за да отида на майната си и да бера ягоди?
Истината е, че след поредица от драматични събития, любовни разочарования и зацикляне в работата, единственото, което исках, беше да избягам. На другия край на света, ако може. Но тъй като скромният ми бюджет не го позволяваше, най-близкото до това беше да замина на гурбет в Испания.
Тръгнах на 29.02.2008 г. с готовност да започна напълно нов живот още щом пристигна в Уелва. Планът беше прост – да взема всичко от мига, да спечеля пари, да науча езика и да започна начисто, без да мисля за миналото или бъдещето. С тази нагласа се качих на нощния влак от Добрич за София. На сутринта, сред огромен калабалък от хора, едва открих фирмата, с която трябваше да замина. Така започна моята одисея.
Първия ден пътувахме предимно из България. Придвижихме се до Русе, оттам прекосихме моста и се прехвърлихме в Румъния. Шофьорите ни – груби и невъзпитани румънци – бяха доста неориентирани, а автобусът беше без отопление. През повечето време ни тероризираха с бясна чалга, спираха с повод и без повод, след което ни прибираха с не особено милото: „Ай, сус“! И за да е пълна идилията, през целия воаяж въртяха любов с една руса румънка. Циркът беше пълен!
В началото дори ми беше забавно. Преобладаващата част от спътниците ми бяха „люти македонки“ от Югозападна България, а аз се развличах с диалекта и дебелашкото им чувство за хумор. Някои от тях изпиваха с поглед по-младото шофьорче Ауренцио и не спираха да се задяват с него.
Първият ден се изниза бързо, а аз бях щастлива, че съм на път и ми предстои да видя толкова много неща… Вечерта обаче стана страшно. Студът беше непоносим, а към 3 и нещо след полунощ ни събудиха, за да ни прехвърлят на друг автобус. Стовариха ни багажа на пътя и ни оставиха да чакаме.
Вторият автобус не беше по-комфортен, но поне имаше климатик. Започвах да се плаша от спартанските условия, които ни очакваха в Испания, но същевременно приемах приключенията с отворени обятия. Носех със себе си няколко романа на Паулу Коелю и докато четях творчеството му, нямаше как да не съм въодушевена от факта, че съм на път.
Втория ден прекосихме Унгария. Изоставахме от графика, но както споменах – шофьорите бяха доста неориентирани. Чакаше ни дълъг път, предстоеше ни да пропътуваме още Австрия, Италия, Франция и чак тогава Испания. Пътуването беше убийствено, но си повтарях, че човекът е човек, когато е на път.
Не можах да видя много от Италия, тъй като през нея преминахме по тъмно. И все пак – малкото, което успях да зърна, затвърди представата ми, че е великолепна. На следващия ден керванът ни се насочи към Франция. Вече почти бях загубила представа за времето – трети ден без легло, без нормални човешки условия и най-вече – без баня. Бяхме започнали да приличаме на сардини в консерва. На мен обаче повече ми тежеше фактът, че нямам фотоапарат и нямаше как да запечатам всички красоти, край които минавахме.
Някъде преди Марсилия спряхме за кратка почивка на бензиностанция E’Necler. Цените бяха учудващо ниски, слънцето се усмихваше жизнерадостно и това ме зареди с нова енергия. След това обаче шофьорът се заблуди и подкара автобуса през Тулуза, което допълнително удължи и без това безкрайното пътуване.
След поредната непоносимо студена нощ, най-после преминахме границата с Испания. Оставаха ни нищо и никакви 20 часа и щяхме да достигнем крайната си дестинация. Пътят ни бе към края си, но приключението едва сега започваше. Вълнението ми растеше и всеки път щом спирахме за почивка, се мъчех да упражнявам испанския си, питайки за река Пиедра (от романа на Паулу Коелю „Край река Пиедра седнах и заплаках“).
Толкова ме беше впечатлила тази книга, толкова откривах себе си в главната героиня Пилар… и вярвах, че ако намеря реката (и си поплача край нея), ще мога символично да обърна страницата и да започна начисто. Който е чел романа, ще ме разбере.
Добре дошли в ада!
Tази табелата ни посрещна на входа на нашата финка – мястото, което през следващите дни щяхме да наричаме свой дом. Но обобщавайки първите си впечатления, повече ми приличаше на рай, отколкото на ад.
Разтовариха ни на някакво странно място – с множество табели и изображения на ягоди (както и истински такива), откъдето непрекъснато пристигаха работодатели и всеки си взимаше необходимата бройка. Настана една суматоха – ред сълзи, ред сополи… никой не искаше да се разделя с другарчето си от автобуса. Накрая останахме само аз и спътничката ми Нели. Другите ги прибраха – кой с микробус, кой с джип.
След около час, когато все по-често се питахме какъв ли ще ни е късметът, се появи един симпатичен мургавелко с черен джип Тойота. Това беше Мариано – зет на баш шефа Алфредо. Той ни откара до въпросната финка – нещо като селце, подобно на латиноамериканските предградия. Там ни настаниха при други две българки – Евелина (тарторката) и Ася (мърмораната).
Следващия ден ни го дадоха свободен, за да се климатизираме и с Нели решихме да се разходим в района. Така срещнах моя първи „Хосе“. Шегата за това се роди една вечер в радиото, докато си говорехме с приятелите ми как ще ставам ягодоберачка в Испания. Къде на шега, къде наистина, заявих, че под палещото слънце на Андалусия ще срещна някой „Хосе“, с когото ще изживея бурна любовна история и ще го оставя да страда за мен, след като се върна в България.
На въпросния „Хосе“ даже не му разбрах името, но беше симпатяга. Спрях го, надъхана да си упражнявам испанския и го попитах къде се намира най-близкият ресторант. Той се държа мило и ни упъти… при все че приличахме на дрипли и очевидно нямахме пари за ресторант. След това отново се засякохме, заприказвахме се и той ме покани на среща. И всичко щеше да е супер, ако бях отишла. Но не го направих. На следващия ден вече бях изтощена от тежкия кърски труд и последното, за което имах сили, бяха любовни авантюри. И не го видях повече.
След първия ми работен ден разбрах истинския смисъл на табелата. Там, на полето беше истинският ад. Все бях слушала колко е трудно, как това не е работа за изнежени душички като мен, но не бях подготвена за това, което ме очакваше там. Седем часа, без да имам право да се изправя, без да имам право да си поема въздух, докато един строг надзирател (Педро) вървеше след мен и повтаряше „Más rápido“. Само камшикът му липсваше. На моменти чувствах, че ще се тръшна и ще умра, докато по-старите и опитни берачки духовито ме оприличаваха на мортадела. Единствената ми утеха бяха обедните почивки, в които се просвах бездиханна на земята или хапвах портокали и мандарини от градините на шефа.
Все по-трудно ми беше да смогвам на темпото на останалите. Липсваха ми приятелите, липсваше ми радиото, липсваше ми предишният ми живот и с всеки изминал ден се питах защо си го причинявам. Но не исках да се откажа… да се върна толкова бързо и да докажа на всички, които ме уверяваха, че няма да издържа, че в крайна сметка са били прави.
След като мина критичният четвърти ден, който е един вид пробен период, лично дон Алфредо дойде при мен, в прав текст ми каза, че не се справям и ме попита дали не искам да си ходя.
Въпреки че и двамата знаехме как точно ще завърши това, проявих завидна упоритост и отговорих, че желая да остана. Не за друго… просто имах недовършена работа. Все още не бях видяла река Пиедра, която по някаква невероятна случайност, се оказа на едва двайсетина километра от Уелва. И щеше да е срамота да не отида… В крайна сметка това желание ме обсеби до такава степен, че се превърна в смисъл на цялото ми пътуване.
През последните дни не говорех за нищо друго, а всички – от съквартирантките ми до шефа Алфредо – се обръщаха към мен не със Стела, а с Пиедра.
Дълго време Ася и Евелина ме лъжеха, че когато почиваме, ще отидем до реката и ще си направим пикник. Това така и не се случи. И когато осъзнах, че всеки един ден може да ми е последен, реших да взема нещата в свои ръце. Тръгнах на стоп да търся река Пиедра.
Не бях направила и няколко крачки, когато до мен спря джипът на дон Алфредо. Попита ме накъде пътувам, а аз, с моите оскъдни познания, се опитах да му обясня, че трябва да стигна до град Картая. Отдъхнах си, че вместо на някой перверзник или психопат, съм попаднала баш на шефа, който не само че щеше да ме закара безаварийно до крайната ми дестинация, но с малко повече късмет, дори можеше да се смили над мен и да не ме изгони от работа.
Да, ама не. Тъкмо си мислех как се заражда поредното необикновено приключение, когато без никакво предупреждение, спряхме в някакво крайпътно заведение, близко до Гибралеон. Дон Алфредо поръча кафе за мен и мастика за себе си, след което захвана разговор със свой приятел. Обясни му, че работя за него, но понеже не се справям, ще ме връща в България. Въпреки това изглеждаше загрижен. Намери момче, което пътуваше за Картая и го помоли да ме закара до реката. Въпросният младеж Алфонсо изглеждаше висок, мургав и много симпатичен, а шефът с лукава усмивка подхвърли думата „guapo“, което така и не разбрах, за кого се отнасяше. После с един много мил жест добави: „Mio-mio“.
Алфонсо беше странна птица. През малкото време, в което не говореше по телефона или не се ядосваше, възкликваше: „Стела, Стела“… Разказа, че се занимава с отглеждане на портокали. Говорехме си къде на испански, къде на английски, но се разбирахме. След като си свърши работата, ме остави точно до реката и ми даде визитка – да му звънна в случай на опасност. Искаше да ми даде и някакви пари, но категорично отказах. Пожела ми късмет и се разделихме приятелски.
Оттам нататък светът беше мой!
Разхождах се край реката, снимах, наслаждавах се на всеки миг. После намерих нещо като мостче и седнах на него. Досущ като героинята на Паулу Коелю написах на един лист това, което ме е наранило и го хвърлих в реката. После, за да е всичко точно, си поплаках под акомпанимента на „Стоян и конче“. И наистина ми олекна.
Разгледах околността, размотавах се няколко часа, взех си камъче за спомен и отново поех по обратния път. На връщане стопът не ми спореше толкова… Вървях около 4-5 километра пеша, изгубих се, пътувах с младо момче до разклона за Гибралеон и с възрастен испанец след това.
В края на деня си бях вкъщи жива, невредима… и най-важното – щастлива! Бях сбъднала мечтата си и нищо друго нямаше значение.
В следващите дни обаче облаците над главата ми започнаха да се сгъстяват. Нямах нито силите, нито мотивацията да работя с темпото, което шефът Алфредо и надзирателят Педро ми налагаха, мъчеше ме страшна носталгия и единственото, което исках, беше да се върна в радиото. Въпреки всичко последната дума бе тяхна – неизбежно уволнение и връщане у дома.
Лично дон Алфредо ми резервира билет за България. За своя сметка. Ася и Евелина подчертаха, че старият за пръв път правел подобен жест към някого и че в други случаи просто оставял работниците на улицата, сами да се спасяват.
След няколко безкрайни дни на мъчително очакване, жадуваната вест дойде през нощта на 18 март, малко след като си бях легнала. В хола се чу мъжки глас и Евелина влезе да ми каже, че Мариано идва да ме вземе.
В миг настана суматоха. Аз се приготвих за няколко минути, а Евелина започна да ми приготвя сандвичи за из път. Тогава нейната приятелка Барбара (от Полша) загрижено ме попита дали съм готова за това заминаване. Успокоих я, че го чакам от цяла седмица и че съм щастлива. А тя изчезна за малко, след няколко минути се върна и мушна в ръката ми банкнота от 50 евро. Отказах да я приема, но тя настоя, обясни, че има работа и че ми ги дава, да си вземам храна, когато огладнея. После ме прегърна, сякаш сме приятелки от години.
Точно в момента, в който привърших „Захир“ и започнах „Демонът и сеньорита Прим“, жестът на Барбара ме накара да се замисля над основната тема в новата книга – дали хората са добри или лоши по природа. Нейната постъпка ме убеди по категоричен начин, че на света има и добри хора. Много добри!
Разменихме си адресите, направихме си снимки за спомен и ме изпратиха тържествено като от Big Brother. Беше някак плашещо и вълнуващо едновременно.
По пътя към автогарата с Мариано разменихме едва няколко думи. През повечето време само музиката прекъсваше неловкото мълчание. Стигнахме в Уелва цял час по-рано. Той изчака с мен, докато намерим другите българи, а на сбогуване заяви, че не мога да бера ягоди, но съм много хубав човек. И добави, че мога да идвам да ги видя, когато поискам и че имам позволение да спя във финката.
С това приключи испанската ми одисея. Минах и през много хубаво, и през много лошо, но важното е, че в края не съжалявах за нищо. И в крайна сметка се оказах права – с това пътуване поставих края на цяла една ера. И началото на новия си живот.
