Ако някой ме попита кое е любимото ми място в България, без да се замисля, ще отговоря – нос Калиакра. Има нещо толкова магнетично и необяснимо в това живописно кътче, разположено сред морските вълни, на 12 километра от Каварна. Заредено е с толкова мощна енергия, която те изпълва с надежда и те кара да повярваш, че няма невъзможни неща. Но вълшебството не може да бъде описано с думи, то трябва да се изживее.
За пръв път посетих Нос Калиакра, когато бях на 19 години. Беше 8-и април и в Каварна се вихреха пищни празненства по случай ромския празник. Любо Нейков и Краси Радков бяха провъзгласени за „почетни цигани“ от кмета Цонко Цонев, а кулминацията на деня трябваше да е демонстрационен мач между футболисти, легенди и журналисти. Това бе събитието, което чаках с най-голямо нетърпение, ето защо не подходих с нужния ентусиазъм, когато компанията ми ме поведе към нос Калиакра.
Студеният вятър беше пронизващ, все пак скалистият нос е една от най-ветровитите точки на Балканския полуостров. Въпреки това не можех да отрека, че мястото е пленително. Тогава за пръв чух легендата за 40-те девойки.
По време на османското нашествие, крайморските селища били завладени от нападатели. Те ограбвали и плячкосвали всичко, което срещали по пътя си. Взели в плен и 40 девойки – най-красивите, които срещнали. Отвели ги на нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да разделят хубавиците на най-изявените войни, като награда за храбростта им.
Девойките, събрани от различни села, не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. В крайна сметка най-смелата от тях им посочила прозореца и казала: Натам е спасението, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият – млади били, искало им се да живеят. Все пак повечето се окопитили и настояли, че по-добре чисти да умрат в морските води, отколкото да попаднат в ръцете на поробителите.
Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили и огънали редицата си на две. В средата била най-смелата девойка – Калиакра. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси. Паднали четирийсетте девойки в морето и загинали, запазвайки чисто своето име и моминска чест. В тяхна памет, в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен „Портата на 40-те девици“.
В близост до параклиса Свети Никола се намира и стихотворението „Момини сълзи на Калиакра“, дело на Траянополски епископ Иларион.
Момини сълзи на Калиакра
Кога се лято буря силна появява
при Калиакра нос – на Черното море,
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре…
Четиридесет девойки лични и красиви
да жънат златен клас от ранните зори
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села са надошли.
Зажънаха те дружно с песен жаловита
за робската неволя в техния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
пролели си кръвта за своя мил народ.
И мъка тягостно ума ли завладее,
кога ръкойките се сбираха на сноп –
ведно потта със сълзите им ще се слее
от песента им жалостна като над гроб.
А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна за хоро
и трудиха се, сърпа без да си оставят,
до залез слънце в труд при робското тегло.
Но песента оттам далече отлетяла
дочу я турчин, зъл душманин без сърце
и пожела от име родно и от вяра
отречени в харем да бъдат с фередже.
Узнали туй със страх девойките в тревога
захвърлиха си сърп и надалече в бяг
през ниви и гори по рътлина висока –
на Калиакра скриха се от злия враг.
Обет си дадоха с решителност голяма –
в защита, чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно в жестока драма,
но героини българки да се зоват.
Във вярност на обета си едва успяха
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзряха
османи зли по хълма нагло да пълзят.
Врагът нападна с ярост жертвите немили –
издигнаха се ятагани в оня миг,
девойките изплашени със всички сили
ведно назад се дръпнаха при страшен вик.
Не забелязаха зад себе си в тъмата,
че зее бездна – пропастта не ще ги спре –
и в ужас полетяха вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море…
В печал за свидните чеда на Аспаруха
от мюсюлманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забуча със мощни екове.
Глутницата османски турци занемели
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнаха завчас от тез предели
злодейството им с време да се замъгли.
А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо- в спомен оттогава, снежнобели
цветя растат на пролет – момини сълзи.
Не по-малко вълнуваща е легендата за Свети Никола, покровителя на моряците, чието име носи параклисът.
Според преданието, светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да му помогне да избяга. По този начин се образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. През 1993 година на това място е изграден параклис в негова чест, символизиращ гроба му.
Именно този параклис ме впечатли най-много в онази мразовита априлска утрин. Някой спомена, че традицията повелява да хвърлиш монета и да си пожелаеш нещо. По онова време животът ми беше такава каша, че и с магия не можеше да се оправи. На всичкото отгоре, скоро ми предстоеше да започна работа в друг град, което неминуемо щеше да ме отдалечи от радио Добруджа и от всичко, което обичах. Хвърлих няколко монети и нашега си пожелах чудо…
Това, което последва, наистина беше чудо! Поредица от случки и събития, които само за няколко дни пренаредиха парченцата от пъзела и сбъднаха най-голямата ми мечта! А аз се влюбих завинаги в нос Калиакра.
Тази необяснима любов ме върна в Каварна няколко години по-късно, когато станах пресаташе на местния футболен клуб. Всеки път щом дойдеха важни гости или софийски журналисти, командировани да отразяват мачовете, аз ги водех на нос Калиакра. Разхождахме се сред живописната красота на археологическия резерват, който е сред Стоте национални туристически обекта, непременно им показвах параклиса, в който да хвърлят монета и да си пожелаят нещо, след което се отбивахме да хапнем в мидената ферма „Дълбока“.
Нос Калиакра обаче не е просто красива гледка към безкрайното море, не е забележителност, с която да очароваме гостите. Както споменах, мястото носи особен заряд и този факт бе известен на всички. Беше се превърнало в традиция преди всеки важен мач футболистите и треньорите да ходят там на разходка. Кичука казваше, че когато го направят, отборът винаги побеждава… макар че, ако беше така, ФК Калиакра нямаше да изпадне.
Години по-късно аз още вярвам в магията на Калиакра. Това беше първото място, на което заведох Иван, малко след като станахме гаджета и първото място, на което се почувствах истински щастлива с него. А тази година заведохме там и нашия син.
Ако имате нужда от малко вълшебство, направете го и вие. Без значение дали ще ви е за пръв път или сте посещавали нос Калиакра вече сто пъти. Това място ще ви омагьосва отново и отново. И не забравяйте да хвърлите монета в параклиса… желанията се сбъдват, казвам ви го от опит.
